- Нека аз да мина първа през банята, за да има време да ми се изсуши косата, а ти след това влез и хубаво си нагрей гърба под душа.
След половина час Али чауш си спомни мисията си и остави Ковачева, па влезе в хана, за да продължи диренето си и да изгледа гостите.
Тук разбираме, че човек в своето себелюбие лесно се самозабравя, става неразумен и не вижда истината пред себе си.
- Нямам думи! Взриви ме направо. Най-страхотната свирка, която са ми правили, направо отмалях.
Полетяхме през поляните и горичките. След известно време намалихме, че животните се поизмориха доста, аз се чудех, след като тя не продължи разговора, дали ще има нещо, но мълча си и чакам от нея нещо. Е този път се случи, тя тръгна малко напред и спря до едно дърво, слезе от коня и ме изчака да дойда и аз. Слязох и пак без думи, просто леко се гушнахме, започнахме да се целуваме и пак набързо разхвърлях дрехи каквото имаше – този път не ме болеше гърба, успяхме да сменим повече пози – тя пак ме язди, аз я хванах на задна, набивах ѝ го здраво, но не грубо, изглеждаше, че истински се наслаждава, а аз едвам издържах, толкова ми беше хубаво.
Макар че сръбският тенисист помоли за парчето, което явно му е любимо, диджеят...
Рояци заптиета бяха пуснати за него. Али чауш, най-живият и съобразителният от тях, ръководеше диренето от няколко деня и даваше нужните наставления на полицейските хора, заедно с точното описание лицето и облеклото на революционера.
А Митко, както й беше зад гърба хвана от двата края полата на майка си и я вдигна рязко на горе.
Вместо грамада злато баща ми с ужас видя, че изтърсих пред него куп ръкописи с раздирателни поеми и оди!…
Този разговор между двамата заптии се отнасяше за Василя Левски, когото търсеха да уловят.
Хоканията, мъмренията на Грозева, произходящи от топло дружеско съчувствие към обичания на всички апостол, нямали край.
Докато ??????? ?? ???? студентът в Духовната академия се прибира у дома, студът го застига изведнъж и започва да духа силен вятър. Той е в мрачно настроение и си представя как ли е духал същият този пронизващ вятър по времето на Рюрик и Петър Велики. Това са хиляда години, през които нищо не се е променило и все още изобилзват същите бедност, тлен и невежество.
Единият да тегли към минор, другият – към мажор.” Така Иван Станков представя книгата си с разкази “На два гласа” (изд. “Хермес”).
И като се смъкнал от коня си, заставил и Грозева, още по-силно втрещен и уплашен, да слезе и седнали под клоните на един бряст край пътя.